След появяването на Пръдливото Чудовище, прекарах следващите двайсет минути да се чудя дали миризмата ще пробие през стената или не. Докато съм се чудел съм заспал. Сутринта започна в 7:00 със ходене по баира и снимки на изгрева и гонене на призраците на ракиено-бирения махмурлук. В 9:00 на центъра, в пикапа и на обекта. Индивидуалната задача за този ден беше прокарване на пътека от едната пътека до площадката за пейката. Понеже явно уменията ми за предводителство са били оценени по-преди, ми отпуснаха екип от трима души. Магнус от Кауфланд, французина Тесла /казва се Никола, ама Тесла ми беше за подсещане/ и Данчо. Магнус веднага измисли план по немски тертип, а Тесла с готовност му услужи с канап, който надлежно беше опънат между дърветата и вместо виеща се горска пътечка, почнахме да прокарваме нещо като Route 66. Аз оператор на кирка, Магнус оператор на лопата, Тесла оператор на мотика, Данчо оператор на малка кирка за пудрене на крайните резултати. Аз дръпнах напред и направих просеката, след което ги оставих да заравняват и отидох за бира. Заедно с Нея се присъединих към колонабивачната група, където като първи падауан на Илийката под негово ръководство почнах да зачуквам дъските по коловете с цел изграждане на препятствие за злосторници.
Тази вечер премина също както и предишната само дето Бай Ти Младен ми удвои литъра ракия, щот съм бил "наше момче". Междувременно итердисциплинарния-н'ам-си-к'во Магнус, беше въвлечен в любовна афера с една от българските доброволки Ралица. Лика прилика си бяха. Сутринта не можах да стана в 7:00 и станах с върховно усилие на волята в 7:30. Пръдливото Чудовище пак посети тоалетната към 5:00. Започнах да се чудя чий гъз е способен на тези ужасяващи звуци. Този ден ни донесоха закуската в къщата и ни пратиха да работим на останките на ранно-християнския храм над селото. Оказа се че аз съм откомандирован на 10 километра от селото, в нищото, да вадя камъни за настилка на пода на въпросния храм. Извозиха ме заедно с Йозеф /Магнус от Кауфланд/ на локацията с пикапа. Там прекарахме четири часа във срутване, вдигане, избиране и товарене на всякакви ранообразни по размер и тегло камъни. Слязохме за обяд и веднага след това пак се качихме на "разкопките". На Йозеф май му беше дошло в повече и го смениха с един българин.
Динко дето чужденците му викаха Динго. Динго и Пиеро, страхотия. Та по пътя с пикапа нагоре, Динго започна да си пее. Ама си пя истински, хубаво, от душа. Викам си в тоз момък има нещо. И така за се появи легендата за Лъвчето и Сокола. Сиреч Динго и Пиеро. Следобедното товарене на камъни се оказа пълен провал, защото се оказа че цял ден сме товарили камъни дет' не стават, ама поне шефа - Оги - ни посети и накра Илийката да ме разведе на Радовръх. Стар римски пост. Абе красота, напълниха ми се очите. Като успяхме да се завърнем в селото, всички седяха на зида на църквата и по-голямата част от тях подозрително наподобяваха китайци по формата на очите. Викам си има нещо гнило. Викам на една от българките - Лиляно моме - "а ма смотоло, к'во сте правили" и тя "ми нищо" и зе да се кикоти. Викам си ясно напушили сте се. После се прибрахме хапнахме и стана голямо джамбуре. Играха се хора, изпи се света, проведоха се маса сериозни разговори на тема "Ти уважаааш ли ме". Брадчедката Диляна /брадчедка на Лиляно моме/ се оказа функционираща танцьорка на хора. Лиляно моме ми каза че изпърво си мислела че съм бил дърво, ама вече си мисли някви други работи дето ако ги кажа тука можете да ме канонизирате като светец, а аз не искам да създавам грешни впечатления нали. Йозеф ми призна че съм бил яко tough guy според немската група. Никола се научи на право хоро. Бай Младен ме покани да варим ракия. Лъвчето пя, а аз пих като смок щото нито мога да танцувам нито да пея. На следващия ден пак оператор на кирка. Скъсах третия чифт мазоли, ама с Динго "построихме" още една площадка на хълма за монтиране на пейка-с-гледка. Следващия ден беше "свободен" и за това след вечеря тръгнах към заслона Ключа. Отне два часа да финиширам там и в 11:30 бях на позиция. Гледката беше веднъж. Заслона е един от най-грамотно направените в които съм бил. Монолитен, потдържан, с вода и зидана печка с фурна. Нар и маса със столове. Одеала и посуда. Поснимах от покрива и легнах. На следващата сутрин продължих покрай връх Остра могила, Беглишка могила, по билото към хижа Пършевица.
Платото между върховете определено е едно от най-красивите места на които съм бил. Отделно от това имаше невероятно изобилие от сърнели. На Пършевица хапнах и от там към ждрелото на река Лева и водопада Боров камък. Водопада не бях виждал никога. Величествен, май най-хубавия от нашите. После в мой стил тръгнах по грешните табелки, заваля дъжд, излязох на скалните корнизи над Згориград. Подхлъзнах се и си разбих болното коляно. Пътека нямаше и се наложи да прибегна до познатите методи на Киро Грилс и да "чета" релефа за да успея да сляза от скалите без да летя последните 50-100 метра. Начинанието се увенча с успех и докуцуках до града. Бях зарязал багаж в заслона с идеята да се върна да преспя пак там и да сляза на следващия ден за "работа", но това отпадна като вариант. Качих се на мършолетка до Враца, от там на влак до Зверино, от там на стоп до Левище и после пет километра пеш до Очиндол. Бай Младен го нямаше, пък и аз не бях в настроение и си легнах, като заради това изпуснах финала на световното по "истината или се осмеляваш" игран между Германия, България и Франция. Сутринта станах по ранина и реших да мина право нагоре към заслона, заобикаляйки скалните венци които го отделят от селото. Съответно вместо два часа ходене по пътеката, това се превърна в три часа солово катерене, траверсиране и пълзене по скалите с елементи на оцеляване, адреналинов шок и ужас и прочее. Накрая стигнах, взех багажа и се спуснах по царския път. От селото направо на обекта, където мимоходом се включих в изграждането на площадка за пейка номер три. Шефката Вики явно за първи път се сблъскваше с уникалния ми метод за работа с кирка и само каза "Ехааа т'ва трябва да го снимам." После вечеря, бира и на фас с Илийката. Докато му разказвах от къде съм минал и какво е положението на заслона /който той е строил/ ме попита дали съм отишъл до пещерата. Викам му "Коя пещера бре", а той "Ми как коя бе. Меча дупка. Е там под Кобилени стени." Направо ми идеше да го удуша. Викам "Ти сега ли се сети бе Илийка". После ми се посмя за изкачването до заслона и внимателно ми обясни че през скалите дето съм минал, наречени Коминците не се минава, не се ходи, не се мисли за тях и едва ли не не се гледа в тая посока. Полезно а? На следващия ден започнахме да разширяваме една съществуваща пътека и стигнахме до едно дърво дето Илийката трябваше да дойде да го катурне. Ама на мене не ми се чакаше.
На Динго пък ич и пратих Лиляно моме да каже на Илийката да дава резачката да не ставаме на кълбета. Резачката дойде след няколко минути и дървото беше повалено прецизно по дължината на пътеката. Динго го окастри, после му изскубахме и пъна и стана пълна идилия. После товарих дъски с бригадира. Разтоварвах. Така няколко пъти. На следващия ден трябваше да се маже дървенията по една вече изградена еко-пътека, което ми дойде леко скучно /12 човека с четки/ и реших да варя ракия с Бай Ти Младен. Та чистихме казана, гребахме джибри, подклаждахме огъня. Дегустирахме често-често нали да не е няква скапана ракията и на обяд потеглих към обекта с една пластмасова чашка с прясна ракия за изпът. По еко-пътеката с ракия в ръка и песен на уста. Истински доброволец. То като стигнах работата беше замряла, ама Илийката дето питал за мене от сутринта, ми връчи "дипломната работа" /Динко така я нарече/. Свързване на две пътеки с денивелация от около 2 метра и дължина на връзката 3 метра. Абе 10 кубика пръст за изгребване, преместване, изкопаване и трамбоване. След вечеря пак в "конферентната зала". Динко беше оборудван с тарамбука, Йордан с кофа и лъжици ние с бира, мента и ракия. И така в песни, танци и не помня какво още, до 4:00 часа. Легнах си и таман заспах и Пръдливото чудовище дойде. После се сетих че научих международния отдел на екипа да яде пукани люти чушки, още от началото. Грешка. Следващия ден пак почивен. Сутринта тръгнах към старото село, на 10-15 километра от новото в планината. Таман бях стигнал до там и се чудех как да премина прелялата река без плуване, Шефката Вики ми звънна че им трябва шофьор да ги закара до манастира Седемте престола. Премълчах че нямам талон от пет години и съм дегустирал втория казан ракия с Бай Ти Младен и се върнах да шофирам.
Изгониха ме от манастира, незвестно защо, минахме през чифлик Ненчеви и обратно. Обясних на Оля /координатор на Национален парк Врачански балкан/ че ще бия по един шут на табелите на Боров камък, за да не тръгват хора по несъществуващи такива. Оказа се че тя си знае, ама май забравя. На другата сутрин се изтърсиха Радо, Ванката и Белка. След работа /колонабиване/ и понеже беше последен ден, тръгнах пак до старото село да снимам реката да види Илийката какво е положението и да отиде с машина да изчистят коритото, после се върнах до къщата, взех ракия, отидох до Радовръх, пих ракия и хапнах с бушмаците посочени по-горе, върнах се в 12:00 в "конферентната зала" за прощалното парти. Изиграхме една яка игра с бележки на гърбовете, в която всеки минава и ти пише нещо. Оказа се, че съм създал впечатлението за "tough guy", "calm giant", че трябва да "летя,летя", "кифла по душа" съм, "бохем-номад", "hope to see you again", пожелаха ми "много северни сияния" и други в този тон. Изненада а? После Йозеф се разговори с мен на сериозни теми. Наистина добро момче се оказа.
Накратко това е.....Беше хубаво. Чудя се след това което ми каза Йозеф, дали да не се цаня и за координатор по еко-проекти. Местните ме поканиха на събора. Подариха ми три вида ракия. Прегърнаха ме поред всички. Бай Младен, бай Иван, Илийката, леля Богдана. Хубаво беше и винаги когато мога ще се връщам при тези хора и гледки.Само се чудя Соколе или Драгън ми харесва повече, като ми викат. Май Соколе.
