Преди има няма месец, ми попадна поредната "обществено-полезна-невероятно-върховна" доброволческа инициатива. А именно 11 дневен проект по програма на международна организация за обмен и набиране на доброволци. Мястото беше Национален парк Врачански балкан, и без да се замисля пуснах необходимите редове до Щаб квартирата на въпросната организация. След няколко дни вече бях забравил тотално и се вихрех на други фронтове, когато изненадващо получих мейл със уточнения и прочее. Отделих десет минути за претегляне на ЗА-тата и ПРОТИВ-тата и реших че първите преобладават. Та ден преди заминаването, вече се бях сдобил с прехвален модел обувки на Колумбия, с цел да ги размажа от абюз докато копая, ровя, рина и скачам в разни локви,реки,рекички и блата по време на работа. Хем работа да свърша, хем да видя дали ще идват с мене в Швеция. В петък 17-ти, се появих на гарата в уреченото време, минах транзит покрай интернационалната група оборудвана с раници, куфари, чанти и чантички и си взех едно кафе. Монтирах се на място с гледка, запалих цигара и взех да преценявам колко не ми се иска всъщност да ме харесат тия хора.
Десет минути преди потеглянето Хер Мастъ Чийф Виктория, ми звънна по телефона за да пита дали ще ходя и аз любезно я уведомих, че зорко ги наблюдавам през вратата на гаровия салон. После всички вкупом се втурнахме да си купуваме билети за гара Левище. Точно тогава получих първото просветление че ме очакват тежки дни. Една девойка, италианка отговаряща на името Диана, ме попита четири пъти подред как се казвам и накрая се наложи да и обясня, че да, може да ми вика Пиеро щом така и харесва. Викам си - тази не е много на център, ама нейсе дано да е само тя. Та качихме се на влака и аз се оказах до двама немци и една българка. Понеже съм зле с имената ги кръстих Магнусите. Не че бяха величествени, просто така ми хареса. Извадих си "Сина на града" и започнах да си чета, зорко подслушвайки разговора от съседното "купе". Та така шпионски разбрах, че единия работи в Кауфланд, а другия учи незнам-каква-си-интердисцплинарна-нещо-си. За девойката не разбрах нищо. По-късно единия Магнус извади фотоапарат и започна да щрака на поразия през прозореца и аз като истински самарянин, му казах да изчака шест минути да снима къщичката на Лакатник и Окото там. оказа се, че той щрака и трие та беше все едно. След час и половина се стоварихме на гара Левище, натоварихме се на един пикап и газ към Дедо Ти Йоцо дето гледа. Нахраниха ни като попски чеда по задушница и после по същата система ни откараха в село Очиндол. Предвидливо бяхме разпределени в две къщи, мъжка и женска. Като мъжката притежаваше "заседателна зала" за общи занимания с жени. Те от своя страна бяха осъдени да шляпат от тяхната къща в тъмницата през калта до нашата къща ако им се прииска нещо. Върховно. Него вечер връчих челника ми на по-горе споменатата Мастър координатор Вики, в пристъп на пацифизъм и понеже бях изпил пет или шест бири в Дядо Ти Йоцо, от скука. По ранина си легнахме и аз се паднах в стая двойка с помощник координатора Марто, с който на прима-виста разнищихме въпроси от световна важност, обхващащи феста на Беглика, палтки, екипировка втора употреба и прочее. Сутринта започна в 8:00 със товарене в пикапа и слизане до Дедо Ти за закуска.
Оказа се че сред Магнусите се шири погрешното схващане, че е живото-опасно да се возиш седнал на ръба на каросерията в пикап, с което си разбиране някак си свалиха по един левъл в очите ми. Отново закуската беше като за стадо слонове и аз леко се загрижих за телосложението си, но в този момент Магнус от Кауфланд леко срамежливо ме попита, дали вече не е време за бира. Погледнах си часовника - 8:30 - викам му "Закъснял съм" и пих едно Шуменско. После излязохме навън да се социализираме. Аз съм еди-кой-си, правя еди-к'во си, колко и дали сме доброволчествали преди, любим филм, кой какво имал между краката и прочее подробности и най-накрая по обяд дойде Илийката, нашия бригадир. Голям човек е Илийката. Аз си мислех че ни е личния шофьор на пикап ама не. Раздадоха ни задачите. Мъжете ровят дупки за колове, жените плевят. Таман бях влязъл във фаза и имах пръст и в ушите от зловещите удари с кирка в майката земя и Илийката ме привика на разговор тет-а-тет със инициатора на цялата работа - Огнян Петров. Явно му е харесал подхода ми с кирка и ми постави "индивидуална задача" . Площадка в гората 2х2 метра за слагане на пейка. Изнесох се натам, чудейки се дали съм много добър с кирка или съм много опасен с кирка та ме отделят от главната работна сила. Илийката дойде на оглед след около час, ама аз таман приключвах и пушихме по фас и ми разказа кое, как се казва от селото. Как се стига до еди-къде-си и други важни работи. Понеже нямах повече индивидуални задачи и колонабивачната бригада не искаха да им помогна отидох до женската група да чопкам тревички. После вечеря, биричка и в къщата. Вечерта се появи и нашия хазяин Бай Ти Младен. Хубав човек ама не трябваше ракия да ми дава. Свири на акордеон, пя ние пихме и се социализирахме. Силно социализиран успях да си легна у два и в пет чух Пръдливото Чудовище да се заселва в тоалетната от която ме делеше само една стена.
ПРОДЪЛЖЕНИЕ.........
