сряда, 20 май 2015 г.

Пакрафт Струма 21-29 Март 2015

И така, след кратка почивка от няколко дни - колебание между безумни, невъзможни и полу-осъществими идеи - на 21 Март по случай равноденствието си стегнах багажа и тръгнах от Бояна към Черни връх от където трябваше да започне същинското пътешествие. От извора на река Струма до вливането и в Струмския залив. Над Бояна всичко беше горе долу добре, кално но слънчево и приятно за ходене. На около 1-2 километра от Боянския водопад реших че ми е време за кафе и обуване на снегоходки, понеже вече имаше доста сняг и беше меко и се затъваше. Седнах на едно открито място, извадих си примуса и напълних канчето със сняг. След 2-3 минутки кафето беше готово и докато го взимах от котлона успях да го бутна леко но достатъчно, за да хвръкне от ръба на който стоях и да се сгромоляса 10-15 метра по-надолу, да си фрасне главата в един камък и да започне да бълва пламъци неконтролируемо. За около 5 секунди проиграх варианта в който аз се приближавам, всичко избухва и аз търча напред-назад като човешки огнен метеор или стоя и чакам и газта се свършва, при което оставам с една бутилка газ за следващите 400 километра. Е втория вариант не беше толкова величествен и затова се смъкнах с бясна скорост по скалите и угасих микро-огнехвъргачката.
Вече с нахлузени снегоходки, разтоварих денка от самара и го окачих на сбруята за да го влача нагоре по снега както е редно за мързеливци като мен. На скорост подминах водопада и се насочих по пътеката към местноста Платото. Имах грозното усещане че ще се наложи да нощувам някъде там, понеже въпреки "изцеждането" на багажа, той удряше 56 килограма и бях бавен и страдах. На равното обаче си наложих по-бързо темпо и бях на Черни връх ранния следобяд горе-долу към 5 часа. Горе на чайната реших да изпуша една цигара и да проверя къде точно се намира "2246 м н.в., на 250 м южно от връх Черни връх (2290 м) във Витоша" и тогава чух репликата за този ден - "Мило, мило бе виж бе, тоя носи гребла" - баси. Понеже съм възпитан се обърнах да видя милото и партньорката му и казах че нося и лодка, защото очаквам наводнения и се изтеглям по високото преди Ядрения апокалипсис. После се насочих в посочената по-горе посока и оставих "милото и милото" да се чудят. След няколко обхода на вероятното място на извора си утъпках площадка, разпънах си платнището, натъманих си шалтето, облякох си резервните дрехи и се мушнах в чувала. Започна да вали сняг, който винаги ми действа хипнотизиращо, в главата ми започнаха да кръстосват мечове всякакви съмнения и чуденки. Докато разсъждавах върху същността на екзистенциалния проблем - защо нормалните хора се събличат преди да си легнат, а аз се обличам - съм заспал. Сутринта беше тежко. Първо денка ми беше станал на камък от студа - беше нещо си минус през ноща - платнището се беше обледило и трябваше да го чупя на коляно за да го сгъна, а аз скрибуцах като Тенекиения човек. Реших въобще да не се занимавам да си правя кафе и да закусвам, а с възможно най висока скорост да се спускам надолу по дерето на реката за да изляза от зоната на снега. Проблема
беше че по нанадолнището нямаше как да влача багажа и трябваше да го натоваря обратно на самара, при което теглото ми нарастна на 80+56 килограма. Поне още беше рано и снега беше твърд. След като успях да си метна багажа на гърба, си подпъхнах лявата ръка отзад под тръбите за да наместя всичко по-удобно. В момента в който пуснах, усетих как палеца ми се заклещи между рамката на самара и гърба ми, някакво странно усещане сякаш ми се пръска кожата и изчегъртване. Когато си погледнах ръката, палеца ми вече обилно кървеше и реших че съм се закачил на зъба на снегоходката която беше отзад и отдолу. На "спринт" минах покрай Чуйпетлово и Боснек следвайки дерето и се напънах да стигна до язовир Студена, което ми беше целта за деня. Пристигнах благополучно по-рано от очакваното и реших да спра, макар че беше 4 часа и да си разпъна лагер, да се нахраня и да пия кафе /от сутринта не бях спирал да ям и да пия/. Със замах извъртях самара през едно рамо и го тласнах с коляно за да го отдалеча от себе си и да го пусна на земята. В момента на бутането с бедро, усетих как нещо влиза през панталона и кожата ми и това нещо е студено и остро. Ситуацията беше цайт-нот. Нещото беше забито в крака ми и захванато за самара. Нямаше начин да го отдалеча от себе си заради теглото и да го пусна на земята. Единствения вариант беше да го пускам надолу докато нещото ми разпаря бедрото. Наклоних се колкото можах напред и го оставих на земята. Оказа се че ножът който ми виси на презрамката, при тръгването ми е паднал от канията /обикновенно тази презрамка ми се усуква, когато си слагам самара/ вероятно при разсукването и се е закачил между тръбите в долната му част. Първо ми е порязал палеца, а после крака. Зачудих се какво би могло да стане ако се бях подхлъзнал и паднал по гръб да речем. Порязванията бяха доста гадни и кървяха много. Наложи се първо да си залепя разпраната мембрана с лекопласт, после се промих със хладка вода с калиев перманганат, намазах се с антибиотичен крем и се налепих с марли и лекопласт. Чак след това разпънах лагера и таман си бях сипал една ракийка с обезболяваща цел, се появи охраната на язовира. Подложиха ме на разпит и след като им обясних с какво съм се захванал, омекнаха малко. Почерпих по ракийка и стигнахме до компромсния вариант да нощувам до язовира, ама извън оградата. Събрах си панаира и ме ескортираха до портала при стената. Като завих така че да не се виждам от портала, тръгнах пак покрай оградата, намерих си дупка, минах и се разпънах под стената. Така де правилата трябва да се уважават. Следващия ден започна както и предишния, суграшица, студ и кал. Нямах търпение да стигна до "водната" част вече. Минах през Винкел-таун, където пих кафе в едно ламаринено нещо-си, заредих си батериите на телефона, лаптопа и апарата и отпраших надолу по реката. На няколко, не знам колко километра след Перник, ми писна да ходя и
прецених че реката вече е горе-долу годна за плаване и измъкнах пакрафта, греблата и непромокаемите панталони. Нивото беше високо и плуваха всякакви клони, боклуци и други гадости. И без това изоставах с графика и направо се бухнах в реката и отплавах надолу. Тука вече оцених реално с какво съм се захванал. Определено на моменти загубата на контрол върху рафта беше застрашителна, клони висяха ниско над водата и част от камъните по коритото бяха невъзможни за избягване при тази скорост на течението. При Батановци нещата излязоха съвсем извън контрол и плаването се превърна във влакче на ужасите. Добре че след това имаше една дълга отсечка със по-слабо течение и голям завой, където реших да изляза от водата и да нощувам. Вечерта докато плашех света със хармониката си, в черепната ми кутия се започна да се загнездва въпроса, какво ще правя ако няма място за излизане, при положение че тази част от реката ми е съвсем непозната. С цел минимизиране на риска, извадих картата и на светлината на челника отбелязах всички места с предполагаемо отвесни брегове и силно течение и направих примерен график така че да ги преминавам "пресен" рано сутрин, така че при евентуална авария да имам време да разпъна лагер, да се суша и т.н. На сутринта на четвъртия ден имаше много от същото, както казва един приятел. Четири дни дъжд и студ. На всичкото отгоре, от постоянното мокрене, крайчетата на порезната рана на бедрото ми бяха започнали да посивяват и се подвиват навътре. Имах лек отток и зачервяване наоколо съчетани с приятна пулсираща болка, когато стъпвам на този крак. Очаквах в средата на деня да стигна до язовир Пчелина, обаче се оказа че съм много по-близо и още около 10:30 часа /влязох в реката в 8:00/ видях Пчелинската скала. Преди язовира, реката се беше разляла до където може и беше наводнила дворовете на къщите покрай нея. Пограх си да влизам и излизам през вратите на дворните места. На едно място една баба се провикна "Ти луд ли си бе момче, сега с лодка да плуваш" и малко след това лодката рязко забави, точно между краката ми се появи подутина и четвърт секунда след това дъното се разпра и от там щръкна клон. Принципно се очакваше нещо подобно понеже реката беше заляла гора от водни тополи, които не са особенно здрави и навсякъде плуваха по-малки и по-големи клони. На места се налагаше да ползвам греблото за таран и да ги чупя, понеже бяха толкова ниско над водата че не можехме да преминем. След 100-тина метра потънахме съвсем и се наложи с изджапване да вадя багажа и лодката до брега. После по спешност си запалих огън, съблякох се по адамово облекло и почти влязох в него. Водата беше
не повече от 10 градуса и зъбите ми тракаха. Импровизирах простор и накачих всичко мокро на безопасно разстояние от огъня да съхне. Непромокаемия денк който слагах на самара, за щастие все още беше непромокаем. Като изсъхнах, се разходих до "Ранчото на Дон Мармота", в случай че има някой там но не би. За по-интересно през ноща заваля сняг. За следващия ден си бях оставил Земенския пролом и бях леко притеснен на заспиване. Сутринта се назакусвах бавно и спокойно, пих кафе, стоплих си вода и се окъпах и изобщо правех всичко съвсем спокойно за да се самоубедя че всичко ще е наред и ОК. На лепенката на дъното на рафта написах "Много здрава лепенка", за да си я виждам докато греба. Извлачих лодката покрай стената на язовира, влязох в реката и спокойно изгребах следващите няколко километра до Земен. Там Струма се беше разляла от край до край в полето до гарата и излязох за цигара и да поприказвам с местните. Попаднах в компанията на няколко чичковци рибари, които ме разпитах от къде идвам и накъде съм тръгнал. После ми обясниха как се е менило нивото на реката, как от някъде била влязла пъстърва в реката заради високото ниво и как щяла да изяде хайвера на мряната. Казаха ми че Струмския залив бил много далече и в Земенския пролом имало голям праг наречен Падалото и трябвало да внимавам.
ПРОДЪЛЖЕНИЕ..