Витоша-Верила-Рила 08-12 юли 2014

Уводни думи от аФтора

Т'ва пътуване ми изглеждаше някаква илюзия, след като се прибрахме по живо по здраво /да се чете почти живи и почти здрави/ от Лефкада. Само дето още на следващия ден ме стегна шапката и къде, къде - до Декатлона да си купя камилски гъз, невероятно синьо шалче и подарък. Излизаме от Декатлона и навънка печеееее, 'се едно още сме в Гърция. Гледам си часовника, два на обяд. Викам брех по т'ва време по традиция сме у морето и от багажното се вади бира. Ама нит' море нит' бира наоколо. Та се сетих че Панчарево е тука зад ъгъла и газ натам с Мелена. Пък там вода,Плами,Ники и биричка. И едни квадратни девойки дето гребат насам натам. Та поседяхме полафихме, пихме по м-м-м-м бири, отгоре им метнахме и някакъв сафрид, защото помагал за усвояването на бирените минерали и витамини и хванахме към къщи да събираме багажа.


Ден първи

На следващия ден някъде към 10:30 се изпънахме на спирката на 64 и сред жега и смрад благополучно пристигнахме до безмислената дестинация Хладилника. Рейсове до Алеко,Константинов,Щастливеца,Бай,Кръстьо през седмицата НЯМА. Има до драгалевския лифт който не работи по същото време. Препикахме спирката, като будни граждани и ни олекна. По едно време групата се събра и се метнахме на рейса до неработещия лифт и от там потеглихме към изходната точка на пътешествието ни а именно хижа Алеко. В началото всичко вървеше леко, пред нас припкаха като козленца Брата и Вегетарианеца, а ние
се влачехме на опашката захапали по фас и злобно коментирахме как ще се изморят след малко, ще ги подминем и закачливо ще им се смеем. Мелена беше без фас де, само аз и Радо. След има няма 2 часа мъчително влачене пристигнахме благополучно до Алеко, където ни полазиха банда чужденци със разнообразни запитвания за посока, време, Ал Кайда, тероризъм и други приятни за нас теми. Радо дипломатично има каза че до Драгалевци пеш е 4-5 часа и спря да им е толкова забавно.
На Алеко имаше банда малолетни със смъртофони, гангстер по юнашка фанелка, боб с наденица, бира и люти чушки. Последните три са жизнено важни при подобни преходи. Помагат за отопление, хидратация /на тялото и на кожата/ а последното е многофункционално и работи върху отделителната система и помага за поддържане на добра средна скорост.
След като се погрижихме за гореописаните физиологични показатели и взехме от подобрителя за скорост за после, продължихме към Черни връх. Леко леко издрапахме на Платото, преминавайки през 2-3 тресавища и в мига на ощущение некви смотани облаци ни скриха гледката. Баш малко след това фраснаха и 7-8 светкавици за цвят и взе да покапва. Викам сега е момента да зема щеките на Мелена и да видим вярно ли е че светкавицата не удря два пъти на едно и също място, та като ме фрасне другите да застанат спокойно на мойто място и да изчакат края на мероприятието. Жертвата ми нямаше никакъв ефект и за това единодушно взехме решение да се изкачим по-нависоко и да пробвам пак. Горе-долу на най високото ни тресна градушката и АЗ като предвидлив бушмак си бях пакетирал платнището най отгоре, та в рамките на

няколко секунди се събрахме всички отдолу в поза "Аз сера, Ти сереш". Гъзягата ми беше отвънка да си говори с гъзягата на Радо относно боба с наденица - подозирам - та изядохме няколко градушчета по гореспоменатите части от тялото. А откъм предната ми част, скрита под платнището се развиваше нещо подобно на сцена от "Спасяването на редник Райън". Брат на Радо /не му бях запомнил името/ и Вегетарианеца /и на него така/, бяха залегнали като под тежък артилерийски огън в центъра на платнището и се бореха за последните два квадратни сантиметра сухо място. Таман 'зе да става интересно и градушката спря. Загънахме се и тръгнахме на нагоре, като се наложи да освободя Мелена от раницата и поради някакъв вид бременни болежки.
Следващите няколко километра към върха се зъбех щастливо и понеже ми беше тъпо да не споделя щастието си с групата, разработих алтернативно използване на тоягата на Радо за пренасяне на раницата на Мелена от двама. Някак си пристигнахме на две групи до Черни връх. Група номер Едно /Брат на Радо и Вегетарианеца/ баш на върха, група номер Две

/старци и бременни/ по умно на 6 метра по-надолу на завет до един камък. Междувременно беше задухал много приятен щорм който успешно отвяваше изгорелите газове от обработката на боба на разни страни. Хванахме по билото посока Ярловски купен и на разклонението на пътеката към Железница /след кратко допитване/ се спуснахме надолу по нея с цел да намерим подходящо място за бивак и да се скрием от вятъра. Това към 7 следобяд. Към 8:30 вече усилено се търсеше място за бивак и почти бяхме стигнали до Академика, когато внезапно ми се изчерпа търпението и повлякох групата към група борове за разпъване на бивак. Разпънахме се за 7 минути има няма и след още толкова, вече усилено се прозявахме и решихме да спим гладни и без огън, за ужас на чираците.

Ден втори
Събуждането беше изключитено мъчително. Първия път счупих гурела по изгрев и си казах, че сега е момента за кинематографичния шедьовър "И изгрява слънце". Докато обмислях сценария пак съм заспал. На второто събуждане и след кратко обсъждане на ситуацията с Мелена, предприехме крути мерки за вдигане на лагера на крак. Ултразвуков крясък "Добро утро" свърши работа. Почти....... Вегетарианеца продължи кротко да си кърти с глава върху мокрите обувки. Както

и да е. След около час, всички бяха будни, огъна гореше и сушеше чорапи и обувки. Аз бях акал и света беше някак по-розов. По икиндия успяхме да потеглим обратно към Черни връх и на около километър от базовия лагер между Росен /Брат на Радо/ и Радо се проведе боен съвет на тема "Андро /Вегетарианеца/ първо ще се посере, ще се оповръща или ще заспи до края на деня. Поради липса на единомислие по въпроса, Андро и Росен отпаднаха от групата. Както всички знаем разногласията в планината са опасни. Преразпределихме багажа за сетен път и по-късно се сетихме, че гъбите,ориза,резервната тоалетна хартия и още не знам какво си се движат в посока София а не посока Рила. Както после се оказа половин кило мед с ядки не са най-добрия избор на дневен порцион и наказанието е смърт от насиране, оповръщане и безсъние.
До спускането към Ярлово всичко мина спокойно, само дето от време на време Мелена нарушаваше спокойствието с викове "Мащурка" и се спираше за 3-4 минути. Стигнахме над селото около 8:00, избрахме живописно място за лагер и разположихме катуна. После започна тежък пир. Сланина с шунка и див лук. Супа с киселец,лук и сушени зеленчуци - която стана на манджа защото се оказа че единствената останала вода е тая в камилския ми гъз, който не беше пълен и без т'ва

до горе. Хапнахме значи на две на три, поснимахме и се проснахме да къртим.

Ден трети

На сутринта се оказа че нямаме и вода за кафе и аз силно възмутен се отправих към една близка скала, надвиснала над дерето за да акам на спокойствие и да оплаквам съдбата си.
Та акам си аз и чувам нещо ромоли. Поглеждам, не е разстройство. Заслушах се силно и о щастие. Вода. Сформирах контактна група за миене на съдове и пълнене на вода и с Мелена поехме към източника на шума. Рекичката се оказа надлежно защитена със 500 метра коприва с височина човешки бой, лиани, бодили и други скрити препятствия. След щастливото ни завръщане пихме кафе и Радо хукна да се хигиенизира до реката по вече прокараната просека през защитния вал.
Някъде на около километър от Ярлово ни застигна каубойски отряд начело със Госпожица "Дама" и други непознати каубои, които с презрение ни подминаха и ни оставиха да им дишаме праха. Така по традиция в 2 на обяд се изпънахме на асфалтовия път в Ярлово. С мръсна газ се завряхме в първото отворено кръчме където се наквасих с две бирички едновременно, послушахме чалга и посрещнахме затварянето на хоремага. Наложи се да чакаме до 3:30 за да заредим боб с наденица и люти чушки, в което време сменихме кръчмата и се наплюскахме с кюфтета, зелева салата и поляхме с лимонада от 35 стотинки. Към 4 вече напазарували консерви с боб, хляб,цигари и ориентирани от Тошо Дишлийски се понесохме към местното ТКЗС където бирите почнаха да ми къртят черепната кутия и изтъкан от болка предложих да пладнуваме докъм 5 да

захлади. Един скромен около 500 годишен дъб приюти хамака и Мелена и платнището с мен и Радо.
След края на едночасовата укрепителна дрямка продължихме през полето, после влязохме в една букова горичка, която се превърна в гора. Имаше рекичка до пътеката, после езеро, после коприва по метър и петдесет и нанагорно с наклон 80 градуса. Пътека вече нямаше. Маркировка също. По едно време викам на групата "End of the line. Дайте да разпъваме" защото отиваше към 7 часа а то само мухъл, влага, безпътечие. Даже и небе нямаше. Тогава Радо пое нещата в свои ръце и издрапа 8 метра нагоре и откри пътеката. Та продължихме. Аз отпред косях копривата с мачетето, те с Мелена отзад коментираха че супата от коприва планирана за тази вечер се отлага поради психическа непоносимост към нея. Точно когато вече риска да си отрежа някой крак или да изпусна мачетето, достигна 99% видяхме небето. След 10 минути

изскочихме на Невероятната поляна. Огромна, с група стари букови дървета в центъра и гледка навсякъде около нас. Даже и коловата маркировка спускаща се от заслона Смильо, минаваше на около 100 метра от нас. Имаше и градинка със диви ягоди с които Мелена успя да преяде, макар че 600 от тях влязоха за цвят в боровия мед. Разпънахме платнищата, поснимахме залеза, близката буря и оплакахме сланината която се беше развалила. Добре че имаше боб и осолена сланина в неприкосновения запас. Натъпкахме се като на Задушница, повикахме малко към бурята "Виж, виж" и "Глей, глей" и си легнахме. Към 3 нощеска бурята, явно ориентирана от горните реплики ни намери и си отмъсти.

Ден Четвърти в продължението..........