Първоначалния план беше да се ходи на Родопи. По-точно да се гребе на Доспат, да се разпъват типита и да се походи насам натам. По ред субективни и обективни причини се отказахме от начинанието и решихме да търсим нещо което "загубих" преди двадесет години. Променихме часа на отпътуване за Правец от 6:30 на 7:00, защото по-късния рейс беше за Силистра и нямаше да е такъв мармалад като в по-ранния който пътуваше за някъде към морето. Потеглихме по график и в 8:30 слязохме на разклона за Правец. От там поехме по пътя за Етрополе и завихме по първия разклон след Правешки ханове, по посока Правешка лъкавица. Минахме под моста на магистралата, поспряхме да погледаме реката и да пасем къпини и дренки и около 10:30 пристигнахме в Правешка лъкавица, където преди четиринадесет, петнадесет години пазех спомен за една мъничка кръчма, един подполковник, една Стефания /ценителка на домашната ракия/ и един приют за остарели граничарски кучета
. Кръчмата още беше там, подполковника беше починал преди десет години, ракията беше изчезнала с него, но съпругата му ни посрещна с усмивка също като него едно време. След кратка подкрепителна почивка с домашен боб с наденица /домашно производство на Милена/, продължихме към Калугерово. От Правец до Калугерово разстоянието е 15 километра монотонно и доста неприятно ходене по асфалт. Не стига това ами се появиха и дребни досадни рояци мушички, които живееха за да ни влизат в ушите,носа и очите. Последните 5 километра изминахме ръкомахайки като олигофрени. Внезапно за изненада и на двамата над нас прелетя самотен черен щъркел. Даже не успях да се пресегна за апарата. Пресекохме моста на Калугерово над Малки искър и по миризмата на
кебапчета намерихме отворената кръчма. След като се заредихме с лимонада от двадесет и пет стотинки, установихме че всички масово товарят бири, маси,столове,черги и прочее и се устремяват на тълпи нанякъде. Оказа се че има "Земляческа среща" в някаква местност край селото и бяхме любезно поканени да се присъединим. Отказахме и тръгнахме към Чекотинския манастир, където се отбихме за няколко снимки и да пием вода. После пътя навлиза в гора, катери се стръмно нагоре в продължение на 7-8 километра и излиза на билото, откъдето по поляната се стига до покрайнината на гората и там започват иглите от пясъчник които исках да покажа на Радо и на себе си. За съжаление се оказа че това което преди двадесет години беше поляна, вече е покрито с драки на височината на кръста и не е възможно да бъде изгазено без голяма сеч. Разбира се както обикновено си носех мачетето-пръв-приятел-на-човека, но беше толкова горещо и задушно, че мисълта да сека в продължение на няколко часа ми се стори еретична. Решихме да слезем по противоположния склон на билото, до границата на гората и от там да тръгнем по посока на иглите. Във
буковата гора беше същия страховит задух и като допълнение към мухичките имаше и пълчища комари. Продължихме да се спускаме надолу и решихме да слезем до Бебреш и да тръгнем срещу течението до село Боженица, където със сигурност щях да срещна някой познат катерач на масива и да се възползваме от превоза до София. Пътьом в една кална бразда видяхме и стъпка от доста голяма дива котка. Вече на ръба на нервна криза и драпайки се усилено, видяхме реката между дърветата и за наше удивление пясъчен плаж досами нея. Пясъка беше нагъсто покрит със стъпки от сърни и диви прасета. И нито една човешка стъпка. Повече мотивация не ни трябваше за да хвърлим дрехите и да се натопим вътре. След десетина минути вече доста позамръзнали, излязохме и разпънахме лагер. Запалихме огъня и Радо закачи котлето със ориза. Имаше малко време за снимки, хапнахме и всеки се отнесе нанякъде със
собствените си мисли. На брега на реката си беше есен. През цялото време падаха сухи листа и се въртяха насам натам из водата, което успешно успя да ме събори и в 9:30 вече хърках усилено. Сутринта станах за работа в 7:00 измих се, закусих и звъннах на Радо по телефона, което е единствения начин да го събудя. За около час събрахме багажа и в края на крайщата тръгнахме по течението на реката към село Своде. Предполагах че е на около 4-5 километра а се оказа че е на около 2. Попаднахме на много добре изграден и стопанисван еко-парк, със места за палтки, мостчета към Бебреш и Малки искър, тоалетна, пейки и масички. Наводненията обаче бяха успели да преместят
няколко от мостовете заедно с бетонните им постаменти, които тежат не по-малко от няколко тона, което ме накара да се замисля каква ли стихия е представлявал Бебреш по време на наводненията. След малко въртене продължихме към селото, където Радо попадна на кметския наместник, който подробно го разпитал дали ни е харесало и казал че знае за проблема с мостчетата и до края на Септември всичко ще бъде възстановено. После намерихме полянка зад кметството където дремнахме около час през което време някой усилено цепеше дърва в двора на училището, а две хлапета ги извозваха с колички. Накрая се оказа че този "някой" е около седемдесет годишна баба с брадва висока колкото нея. В 12:30 маршрутката дойде и за няма и тридесет минути бяхме обратно в Правец. За пореден път се убедих колко е вярно че
не пътя има значение, а как го изминаваш. Не видях и част от всичко което се опитах да опиша, по обратния път с бусчето.
Линк към целия
албум със снимки.
Клипче от реката.
Няколко важни нещица:
- по поречието на река, разпъвайте бивак така че вятъра който духа по течението на реката да ви е в гръб
- правете огнището между вас и реката. Естествената конвекция не работи както обикновенно край реки. С напредване на нощта вятъра е по посока на течението и в страни от реката. Така разположеното огнище носи топлината към бивака.
- мухичките и комарите за които споменах по-горе са аномалия. В селото чухме че и местните се оплакват от тях.
-
Бебреш е плавателна /за каяци/ от Боженица до вливането и в Малки искър, а вероятно и чак до Ботевград.
Следващото пътешествие ще е с начална точка Боженица и крайна такава, докъдето може да се гребе по Малки искър. Всички сте добре дошли. Реката е абсолютно дива между двете села и пясъчното дъно и плажове са просто невероятни.
