Слънце изгрява. Фиеста - Ърнест Милър Хемингуей

За първи път прочетох тази книга на около шестнадесет години. След това на двадесет, тридесет и вчера я завърших за четвърти път. Винаги след нея ми остава едно такова странно чувство,за слънце,вино и прах. Мога да кажа, че това е една от любимите ми книги. Странното е, че след всеки прочит, въпреки дистанцията във времето я разбирам по различен начин. И не я разбирам по различен начин едновременно с разбирането. Може би я ползвам за нещо подобно на душевен термометър. Винаги полагам един безмислен интелектуален напън да реша кой е лошия и кой добрия, кои са ми симпатични и кои не.
Само дето никога не мога да реша. Книгата просто дълбае с едно чувство и се възприема като цялост а не като сбор от персонажи и идеи.
Сега малко за книгата. Разказва за преживяванията на една група м-м-м-м "приятели" първоначално във Франция а после във Испания по време на коридата в Памплона. Героите са странна смесица от характери. Водят бохемски живот въпреки, че повечето от тях са фалирали и разорени. Книгата разглежда и любовта. Към живота,жените,коридата и още много дребни неща.
Героите няма да ги опиша, просто за мен те са прекалено сложни като персонажи за да съм коректен в описанията си. Но има една думичка "афисионадо", пристрастен. Използвана е в контекста на хора пристрастени към бикоборството. Всеки от героите в тази книга е пристрастен към нещо. Джейк към лейди Брет. Лейди Брет към тръпката която носи новата любов. Коен към собствените си душевни страдания. Странното е, че има една реплика на един млад тореро, която ще цитирам по памет и тя е следната - "Биковете са мои приятели","А вие убивате приятелите си?" е репликата на лейди Брет. В тази книга всеки уби по нещо у някого. Чувства, илюзии, мечти.
След няколко години като я прочета отново, вероятно размислите ми върху нея сега, ще ми изглеждат смешни или неправилни. Но книгата е едно голямо удоволствие към което винаги ще се връщам.

"Страхливите или себелюбивите не са способни да обичат."